Нужна е практическа подготовка, тясно фокусирана върху социалната реалност
Рубрика: От изследователския терен
Как да тренираме чувството на емпатия, разбирането за другия, като за човек, който има своите дефицити, но и силни страни?
През последната една година екип от изследователи от Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца към НБУ се занимава с проблемите в процеса на деинституционализация в България. Изследователските екипи са разпределени в области на България, в които има поне един университет. Деинституционализацията (ДеИ) е много дълъг и труден процес. Неговата цел е да бъдат премахнати старите социални домове – институции, като ДМСГД, ДДМУИ, ДДЛРГ. На тяхно място се създават социални услуги от нов тип, които трябва да покрият нуждите на общностите, за да няма деца и възрастни, които да живеят при тежките условия на една институционална грижа. Такива нови услуги са Приемна грижа, ЦНСТ, ЦСРИ и увеличаването на броя на Центровете за обществена подкрепа.
Разговаряме с Петко Петков, доктор по социология, социален работник с 13 години опит в системата за закрила на детето, изследовател в изследване на Ноу-хау центъра „ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПРОЦЕСА НА ДЕИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ: СЛУЧАЯ БЪЛГАРИЯ – фаза 3“.
Какво отношение имат университетите към темата за ДеИ?
П.П.: Ролята на академията в интегрирането на идеите и разбирането за ДеИ е много съществена поради няколко причини. На първо място, университетите са тези които трябва да дадат повече знание и осмисляне на теоретично ниво на всеки студент, за да има основа за развитие и изграждане на един студент в специалист по тази специфична проблематика. На второ място, практическата насоченост трябва да е тясно фокусирана върху социалните реалности в България. След съчетаването на теоретичното и практическото е необходимо университетите да стимулират процеса на гъвкавост в мисълта на студента. ДеИ е много специфична материя, която налага мислене с по широк кръгозор и понякога чисто теоретичната рамка ограничава този тип осмисляне.
Теренната работа ни срещна с новоназначени специалисти, млади колеги, които се оказа, че не знаят какво е ДеИ. За нас това беше изненада. Стана ми ясно, че те изобщо не мислят за новите услуги, в които практикуват, през перспективата на тази значителна реформа, която все още тече и в крайна сметка е в основата на съществуването на тези услуги. Другото, което установихме в разговорите е, че младите социални работници често не могат да кажат каква е принципната разлика между стария тип дом (ДДЛРГ напр.) и резидентна услуга. Не конкретно в случая на практиката на един или друг дом или услуга, а по принцип – защо едното е по-добро от другото, защо едното се закрива и се заменя с другото.
Има ли интерес в подготвящите се професионалисти по темата за ДеИ?
П.П.: В процеса на изследването което провеждаме в момента, организирахме среща в онлайн вариант със студенти, които са ангажирани и се интересуват от проблемите които съпътстват деинституционализацията в България. Освен като част от изследването, тази среща доведе до по ясно формулиране на проблемите свързани с преподавания материал по ДеИ в академичната сфера.
Какво впечатление оставиха у теб студентите?
П.П.: Срещата със студентите остави у мен много добри впечатления. От една страна се отзоваха доста студенти, които видимо се интересуват и се чувстват ангажирани с този тип проблематика. Това показва, че в България има млади хора, които желаят да участват в този процес на промяна на социалната система за уязвимите групи от хора. Тази извод отговори и на един от въпросите ни в самото изследване, а именно, интересна ли е тази тема за младите професионалисти.
Разкажи ни малко повече за дискусията, която проведохте.
П.П.: В първата част от срещата пред младите хора представихме каква е методологията на изследването и какъв е обхватът му. След това бе най-интересната част – представяне на случаи. Участниците бяха разделени на три групи. На всяка от тях беше представен случай от изследването. Бяха представени случаи на дете от институция, на родител с дете настанено в приемно семейство и на професионалист който взима решение. Основната цел бе да представим пред младите хора проблемите, които възникват при взимането на решения от страна на професионалистите и да се видят казусите, с които се сблъсква системата за алтернативна грижа.
Забеляза ли някакви общи тенденции, силни или слаби страни в подготовката на участниците?
П.П.: Обратната връзка от случаите беше много ценна. Студентите макар и несъзнавано винаги влизаха в ролята на професионалистите. Те искаха да „помогнат“ на специалистите да решат случая. Този факт показва, че в университета се получават основните знания, които кореспондират с националното законодателство. Тази подготвеност на младите хора е добре дошла за системата, която ще ги приеме много лесно за част от нея. Но от друга страна, това показва, че академията не е успяла да тренира чувството на емпатия, разбирането за другия, като за човек, който има своите дефицити, но и силни страни. Необходимо е да бъдат заложени повече часове по тази специфична проблематика, за да може да се достигне до осмисляне на човека, като сложна система от взаимодействия и връзки.
Друг проблем, който възниква при сблъсъка на академичното знание и работата на терен е голямото разминаване между тези два компонента. Това от една страна е нормално, защото знанието, което се добива в университетите служи като основа за бъдещото развитие на един млад специалист. То по презумпция не може да подготви студентите за всички възможни ситуации в социалната работа и да ги направи предвидими.
В това отношение не са ли полезни стажовете, които са задължителна част от професионалната подготовка?
П.П.: За съжаление тук стигаме до една тъжна констатация. Много често стажовете на студентите са формални и понякога не вършат своята основна роля, да намалят разстоянието между теоретичното и реалното социално знание. За това е важно да се преосмисли целия академичен модел на работа относно практическата подготовка и насоченост на студентите. Дали през възнаграждение по време на практиката, дали с повече практическа работа на терен, това са все писти, върху които може да се стъпи при желание от страна на академичната общност. Тя за сега е длъжник в това направление.
Свързани статии:
Има ли нужда от застъпници системата за алтернативни грижи за деца и младежи?
Как стигаме до дехуманизиране на „другия“ в затворени институции?