Какво да правим ние, специалистите, когато българи заминават за чужбина и оставят децата си в България?
Това беше темата, която ангажира екипа на Ноу-хау центъра в два паралелни процеса. Единият беше наскоро организираната публична дискусия „Детето между трудовата миграция, институционалните норми и разширеното семейство“. Вторият беше работата ни по инициативата „Всяко дете – пълноценен член на общността“ в гр. Велико Търново, чиято цел е да създаде модел за мултисекторно сътрудничество за работа с деца и младежи с комплексни потребности.
По време на дискусията стана ясно, че както повечето българи, и специалистите сме нормализирали проблема с родителите – трудови мигранти. Приели сме, че независимо от етническа принадлежност, образователен и социален статус, работата в чужбина е изход от бедността. Събитието обаче сигнализира за тревожна статистика: за всяко четвърто дете в България родителите са станали „скайп-родители“. Аудиторията, се ангажира с проблема за това, че децата, оставени в България на грижите на баби и дядовци или други членове на разширеното семейство (най-често лели), се чувстват несигурни, изоставени, сами. Някои от тези деца реагират с предизвикателно поведение и отпадат от училище. Повдигнаха се отново занемарените въпроси за липсата на политическа воля, която да придвижи приемането на Стратегия за детето, разработване на документи и закони, професионализирането на системата за закрила, липсата на междусекторно сътрудничество, почиващо на общи ценности и стандарти за работа с деца и родители.
Община Велико Търново има традиции в адресирането на тези липси, и през местни политики, и през подготовка на специалисти, и през успешни подходи за работа със семейства в бедност. Затова голям екип създава модел за междусекторно сътрудничество именно там. В работата с представители на училища, ДСП и социални услуги е възможно политическото говорене да се приземи и практиката да го детайлизира. Както и да се осъществи обратният процес – местните политики да стъпят на изведени от практиката успешни модели.
Каква е връзката между мултисекторното сътрудничество и работата с родители в чужбина?
Във Велико Търново и региона с раздялата на деца от техните родители се работи ежедневно. Бариера пред мултисекторната работа е разликата в това как специалистите приемат работенето на родител в чужбина. Едни вярват, че близостта до родителя е основно право на всяко дете, че раздялата е травма. Други – че работата в чужбина е шанс, който ще осигури базисните потребности – основна задача на родителя. Едните работят с трудни случаи на изтормозени от раздялата деца. Другите вярват, че раздялата е, в крайна сметка, за добро. Тези различия в нагласите на работещите с тези семейства специалисти и липсата на пространство за диалог между тези различия и обща рамка (на правата на децата, теоретично-практическа рамка и т.н.), спрямо която да се съотнесат тези субективни нагласи, създават база за конфликт, в чиято основа стои недоверие … Така не е възможно да се постигне общо разбиране за случая – основата на междусекторния план за работа. Този конфликт на вярвания е в основата на разминаването между системите, изразен в изречението:
„Те (другата система) нищо не правят!”
Когато родителят заминава в чужбина, или се разделя с детето по друга причина, остава въпросът: КОЙ Е ОТГОВОРЕН ЗА ДЕТЕТО? Когато никой в тези системи не поставя този въпрос на родителя, той , въпросът, остава на раменете на специалистите, които, вместо да го изяснят с родителите, започват да се замерват с този въпрос едни други, а решение няма. Няма, защото отговорът е другаде. Той е в умението да работим с родителите така, че те да останат отговорни (вместо виновни), да чуят за възможността да получат подкрепа от системите (вместо упрек), включително по темите за това как да продължат да дават любов на децата си и така да бъдат необходимата сигурна база за тях – информирайки ги, оставайки във връзка с тях по начин, който създава усещане за сигурност, изисквайки от децата да ходят на училище, да си пишат домашните, да спазват необходимите правила.
Да създадеш усещане за сигурност у децата ти докато те няма не е лесно. Именно в това се състои ангажиментът на системите – най-често образователната и социалната. Тази сигурност се постига, когато мултисекторният екип включва и родителя, където и да е той. Тогава въпросът кой отговаря за детето няма да стои. И двете системи ще подпомагат родителите, вместо да се обвиняват една друга или да изземват отговорността и ролята на самия родител.
Как се постига това е цел на работата на мултисекторния екип на инициативата „Всяко дете – пълноценен член на общността“. Има съгласие за това, че раздялата с родителя е травма и нейната превенция е важна. Как да се създаде план по тази задача е нова посока на работа на всички станали част от инициативата.
д-р Галина Маркова