Разделението между „наши“ и „ваши“ в мултидисциплинарни екипи
През 1954г. психологът Мозафер Шериф провежда експеримент, целящ да изследва причините за появата на конфликти между различни групи. Заедно с това, той търси да обясни влиянието на предразсъдъците, дискриминацията и разделянето на „нашата група“ и „групата на другите“.
Експериментът Шериф провежда, като наблюдава поведението на 54 деца по време на детски летен лагер. Първоначално всички деца са настанени заедно в една база и са окуражени да изградят връзка помежду си, включвайки се в общи игрови занимания. По време на втория етап, децата биват разделени на две групи, които се съревновават помежду си. След всяка игра победителят получава награда, която се разглежда като рядък ресурс и от двете групи. Шериф наблюдава, че в резултат на разделението на групите 93% от приятелствата между децата, създадени по време на първия етап, се загубват. Наблюдава се повишаване на груповата идентификация, като децата започват да правят свои флагове, както и да измислят свои собствени песни. Не на последно място, Шериф отчита появата на силна вражда между групите. Помежду си те започват да проявяват вербална агресия, а впоследствие дори и физическа. Възстановяването на хармонията между двете групи успява да се случи едва след поставянето им в ситуация на обща безизходица, разрешаването на която трябва да обедини силите им и да ги накара да работят заедно.
Групова идентификацията и недостиг на ресурси
Изглежда, сякаш, за да е силна „моята“ група, не е само достатъчно тя да работи целеустремено върху собствените си задачи, но е необходимо групата на „другите“ да бъде лоша, неефикасна, глупава и ограничена. Разгледано в контекста на мултидисциплинарната работа с деца в риск и деца с увреждания, можем да се запитаме дали именно това е основополагащ фактор за нейния провал. Съществен въпрос се явява и откъде произтича липсата на успешна мултидисциплинарна работа, ако основен фактор за сътрудничеството между различните групи е наличието на обща цел? Къде се губи диалогът между социалната, образователната, здравната и семейната среда, при условие че има обща цел и тя е благополучието на децата? Следвайки изводите от експеримента на Шериф можем да предположим, че причините трябва да търсим в разделението на групите, груповата идентификацията и недостига на ресурси.
Кои са ресурсите, за които се борим в лагерите на социалната, образователната и здравната системи? В интерес на настоящата дискусия, струва ми се, че е добре да оставим настрана материалните ресурси като финансовите стимули и организацията на работните пространства. Вместо това, нека разгледаме дефицита в психо-социалните ресурси в работата на мултидисциплинарните екипи, холистичния подход при оценка на риска и изготвянето на план за подкрепа.
Разделянето на „наши“ и „ваши“, усещането за безсилие и еднолично геройство в работата
Интересен е феноменът на заложените механизми във всички системи за осъществяването на срещи, в които да участват различни специалисти, така че всички нужди, рискове и силни страни в даден случай да бъдат оценени. Същевременно обаче върлува вярването между специалистите, принадлежащи на различните системи, че холистичният подход е въведен само и единствено при тях. Различни „шапки“, министерства, закони и правилници за тяхното приложение, изглежда, налагат първото разделение. „Моята група“ на флага си има изписани закони и принципи, които в „чуждата група“ ги няма.
Организирането на мултидисциплинарна среща често се възприема като крайна наказателна мярка за всички специалисти. Усещането е, че отиваме на място неприветливо и далечно, където ще се срещнем с „другия лагер“, който няма компетенциите, нито разбирането какво трябва да се направи. Автоматично се поражда усещане за безсилие, самота или геройски устрем у отделния специалист. В обобщение до тук можем да заключим, че липсва не само познаването на чуждия лагер с неговите принципи и методи, отсъства уважението и доверието, че другият лагер има същата цел като целта на „моя лагер“.
В подобна хаотична и несигурна, отчасти заплашителна, ситуация, имаме възможност да изберем една от три реакции: 1. Да симулираме участие, оставайки възможно най-пасивни, 2. Да откажем срещата или 3. Да заемем доминантна позиция, в която да заявим еднолична компетенция по всеки въпрос. Независимо от избора, диалогът за решаване на поставената задача липсва. Сякаш губим базовите си професионални умения за активно слушане.
Обединяваме ли се лесно около наказанието, но не и около превенцията?
Връщането към основната задача, изглежда се случва, когато идва време за изписване на ПРОТОКОЛА, в който трябва да присъстват черно на бяло изводите от обсъждането, взетите решения и разпределянето на отговорностите. Усещането може да бъде сравнено с паника. Прави впечатление, че обединение около поставен казус се постига сравнително лесно в ситуации налагащи конкретни наказателни мерки, които, става ясно, никой не желае да предприема сам. Понякога това е необходимо, а когато под протокола могат да се разпишат поне трима специалисти, всичко изглежда по-безопасно. Когато обаче решението касае подкрепа или изработване на план за превенция на риска, обединение сякаш няма или трудно се постига.
Предаваме ли недоверието помежду си на децата и семействата?
От една страна, липсата на основния ресурс време, необходим на всеки специалист от всяка една система, става основен фактор за нежелание за поемане на отговорност по случая. Допълнителен фактор се явява и претовареността на специалистите, за които обвързването дългосрочно в работа по случай, налагащ координация и сътрудничество с други системи, може да се сравни със сизифово усилие. От друга страна, липсата на доверие, уважение, познаване и сигурност спрямо „другите“ системи могат да доведат до героична изява от страна на някого, който се нагърбва с непосилната задача да изследва, планира и имплементира различни интервенции по комплексни случаи самостоятелно. Неминуемо това отново ни връща в изходна позиция на категоричното разделение между „моя“ лагер от специалисти и „другия“ лагер от специалисти.
Означава ли това, че можем да работим заедно основно в кризисни ситуации? Как работим като общност? Как работим превантивно? Предаваме ли това недоверие на семействата и децата, които подкрепяме?