Какво се случва с политиката по деинституционализация на детската грижа в България?
Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца се застъпва за актуализиране на Плана за действие за изпълнение на Националната стратегия за деинституционализация на грижата за деца. В писмо до Министъра на труда и социалната политика представяме данни от националното изследване на деинституционализацията, проведено през 2020-2021 г., като аргументи защо политиката за деинституционализацията трябва да се мисли отделно от други социални политики за деца и семейства, включително от политиката за Европейската гаранция за детето в България. Резюмето на данните от изследването вижте тук: https://knowhowcentre.nbu.bg/balgarskata-deinstitucionalizacia-proval-ili-uspeh/
Националната политика по деинституционализация на детската грижа в България е стратегически планирана да приключи през 2025 г., но още през 2019 г. на различни събития започнаха да се чуват политически гласове обявяващи я за успешно завършена предсрочно. Тази последователна позиция на българските правителства получи отново потвърждение чрез решението на настоящото управление на страната да не се актуализира Плана за изпълнение на Националната стратегия за деинституционализация на грижа за деца след 2021 г., което de facto означава, че специален политически фокус върху тази реформа вече няма да има.
Решението за не-актуализиране на Плана за действие противоречи на препоръките на Постоянната експертна работна група по деинституционализация, включваща в състава си представители на националните институции и неправителствените организации, ангажирани с реформата. В последния си доклад за процеса групата – която следва да управлява междуинституционално процеса и да мониторира регулярно неговото протичане – подчертава нуждата от преосмисляне и актуализиране на Плана. По-важното обаче е, че това решение противоречи на реалността на процеса на деинституционализация, който в България далече не е завършил (както гласи заглавието на една официална позиция по темата на европейската мрежа от организации, работещи за децата и семейства, Eurochild от 2020 г.).
Причината за това драстично разминаване на позициите може да се търси във факта, че вземащите решения интерпретират деинституционализацията като проектен продукт без да се вглеждат в настъпилите промени и ефекта от тях, с които децата, родителите и работещите в системата за закрила и социалните услуги живеят. Докато се гордеят с изпълнението на индикаторите по проектите (включващи брой закрити домове, брой преместени деца, брой създадени нови услуги, брой назначени служители и др.), те сякаш приемат резултата от тях за нещо същностно друго, не деинституционализация. По този начин те пренебрегнат двата най-големи проблема, които деинституционализацията трябваше да разреши: отделянето на деца от семейства и ниското качеството на държавната грижа в т.нар. услуги за алтернативна грижа, където отделените от семействата си деца пребивават без да знаят защо и до кога, без достъп до качествени образование, здравни услуги и отношения в общността.
Редно е да бъде отбелязано, че игнорирането на проблемите провокира експертна критика към българската деинституционализация и в момента, но през 2025 г. вече ще представлява солиден аргумент за обявяването на реформата за окончателно провалила се политика, що се отнася до същинското преодоляване на институционализацията отвъд просто закриването на домовете и преместването на децата другаде.
Акцентът тук, разбира се, си струва да бъде сложен най-вече върху факта, че междувременно поколения хора се сменят и новите деца, родители и служители, които се сблъскват с механизмите на вземане на решения и практиките в услугите за грижа, не се интересуват изобщо от деинституционализацията като серия от проекти за закриване на домове, а вместо това само преживяват и споделят истории за институционализация на свой ред.
Какво представлява институционализацията в България в момента, къде я откриваме и как я разпознаваме, Ноу-хау център за алтернативни грижа за деца представя в специално изработено резюме на резултатите от третото национално изследване на процеса, което можете да откриете приложено към тази публикация.
Противно на политическото допускане, доказателства от изследователска работа „на терен“ показват, че тези проблеми не се решават въпреки наличната инфраструктура или в контекста на течащи паралелни процеси и реформи. Напротив – те се задълбочават и акумулират напрежение и по отношение на осъществяването на други процеси и опорочават дори постигнатото. Става така, защото хората, които трябва да реализират новите процеси, са същите вече обезсърчени от нанесените вреди хора. От тази гледна точка – на човешкия фактор в реформата – е нелогично и дори цинично държавата да обявява, че започва „на чисто“, заемайки се да прилага новата реформа на Европейската гаранция за детето в България.
На фона на този труден разговор за осмислянето на реформата, който повдига въпросите докъде сме успели да стигнем в нея и как бихме разпознали нейния успешен край, конкретните проекти по деинституционализация всъщност дори не са завършили все още.
Отказът да бъде актуализиран Плана за действие по ДИ означава и отказ от конкретна рамка, в която да бъде поставено, управлявано и наблюдавано цялостно и междуинституционално изпълнението на незавършените проекти. Мерките за деинституционализация, които те касаят конкретно, са закриването на все още функциониращите домове за медико-социални грижи за деца и преместването на тежко-увредените деца в тях в нови услуги, както и осигуряване на устойчивост на приемната грижа като най-приемлива форма на алтернативна грижа за деца. Тези проекти предполагат рискове от загуба на обучени и мотивирани приемни родители и проблеми с настаняването на деца в приемни семейства, прибързване при оценки, погазване на основни принципи, и в последна сметка, пренебрегване на най-добрия интерес на детето. С други думи – нанасяне на още и още вреда.
През 2010 г. процесът на деинституционализация на детската грижа в България започна със смела заявка за подобряване първо на положението на децата с тежки увреждания, които живеят в институции. „Изборът на тази целева група за първи бенефициент“, както е записано в Националната стратегия, „се предопределя от обстоятелството, че те са най-уязвими и са в най-висока степен на социална изолация.“ Този избор беше приветстван от международната експертна общност, за която добре известен факт от практика е, че докато за някои деца е лесно да бъдат настанени и настанявани в други форми на семейна и общностно-базирана грижа, за децата с комплексни и специални нужди, най-тежките случаи, както се казва на професионален жаргон, е по-трудно и по-скъпо да се намери решение за деинституционализация.
Така България започна своята реформа с децата с тежки увреждания и 12 години по-късно и 126 специализирани институции за грижа за деца по-малко, именно децата с най-комплексни нужди все още живеят в четирите дома за медико-социални грижи за деца, които не са закрити и където се озовават децата, които няма къде другаде да отидат. За тези деца деинституционализация изглежда спряла, реализирането на проектите е под въпрос и крайните сроковете се отлагат отново и отново; наблюдаваме как от тях се отдръпват социалните услуги и общинските администрации от страх, от незнание, от липса на умения, ресурси и подкрепа, но и заради протакане. Към днешна дата, сериозен е рискът българската деинституционализация да потвърди, вместо да го опровергае правилото, противно на амбициите и въпреки националната гордост с българския модел на деинституционализация, че най-тежките случаи попадат в „процепите“ на реформите.
„Българската деинституционализация – провал или успех?“ е ключовият въпрос, около който е организирано представянето на резултатите от националното изследване на процеса на деинституционализация в приложеното резюме. В документа разглеждаме аргументите на защитниците на едната и другата теза, макар въпросът да е отворен.
Нашата позиция е, че в момента най-адекватната и естествена възможност за заявяване на политически ангажимент към тези проблеми и създаване на конкретна рамка, адресираща набелязаните рискове, е актуализиране на Плана за действие за изпълнение на Националната стратегия. Актуализирането на план представлява и възможност да бъде развита цялостната концепция за развитие на хора и отношения в контекста на деинституционализацията, каквато изследването на Ноу-хау център препоръчва.
Актуализираният план би включил и цялостна оценка на ефекта от политиката в края на периода за изпълнение на Националната стратегия през 2025 г., за да отчете постиженията, трудностите и прилаганите до момента стратегии за справяне с проблемите, така че реформата в детската грижа да премине плавно и устойчиво в нов етап, свързан пряко, разбира се, с Европейската гаранция за детето.
Тези проблеми не стоят само пред държавата и правителството, които трябва да избират да ги решат или не, сами. Екипът на Ноу-хау център изпрати тази своята позиция до министерство на труда и социалната политика, но това не е достатъчно. С този текст нашият изследователски екип би искал да инициира широк разговор за финализирането на реформата по деинституционализация и равносметката от нея. В този разговор каним да се включат всички заинтересовани.