Развитиен подход за ментализиране на обществото: модел за социална промяна

превод от английски език

Развитийният подход за ментализиране на обществото включва два основни компонента от гледна точка на социалните системи, които представляват параметри за оценка на семейството, институцията, обкръжението и обществото:

Ментализацията – основно психологическо умение, което липсва у индивидите и обществата склонни към насилие.

Ментализацията се развива чрез преживяването на сигурна привързаност у бебето и създава основа за умението на човешките същества да разбират своите собствени вътрешни състояния и тези на другите. Резултатът е способността на човек да контролира емоциите си и да преговаря, вместо да атакува.

Ролята на несъзнаваните динамики на властта, които могат да създадат принудителни социални сили – те намаляват капацитета на индивида да мисли в термините на психично състояние, своето и на другия, т.е. умението да ментализира.

Този процес се проиграва чрез социалните роли насилник-жертва-наблюдател, което може да започне още при раждането (когато грижещият се лишава бебето от капацитета му да преживява собствените си мисли и чувства).

Двата компонента са приложени в различни контексти на интервенция и са подкрепени с емпирични доказателства. Те обогатяват разбирането на социални проблеми като насилието, тероризма, дезинтегрирането и неглижирането на най-уязвимите групи от обществото. Тази теоретична основа предлага гъвкав модел за планиране на интервенции за разнообразни проблеми, засягащи индивиди и групи.

Какво включва понятието ментализация?

Понятието ментализация е извлечено въз основа на изследвания на ранните взаимоотношения майка – бебе. В модерното разбиране за човешкото развитие тя е задължително условия за развитие на здрава психика. Ментализацията включва капацитета на индивидите правилно да възприемат, очакват и отговарят на своите вътрешни психични състояния и тези на другите. В еволюционно отношения тези кооперативни социални взаимоотношения са били възможни с усъвършенстването на капацитета да виждаме другите като водени от желания, информирани от убеждения, реагиращи според емоцията си, страдащи от конфликти между психичните си състояния и т.н. Широко прието е сред философи, когнитивисти и еволюционни биолози, че такова усъвършенстване на социалното разбиране не би било възможно без високо ниво на осъзнаване на своите собствени състояния на психично функциониране или т. нар. субективност.

Невронаука и ментализация

Изследванията в областта на невронауките локализират психологическия капацитет за развитие на ментализация в междинния префронтален и орбитофронтален дялове на неокортекса. Тъй като те се развиват сравнително късно, пълното социално разбиране се появява късно в хода на човешкото развитие. Активирането на различни структури на мозъка може да обясни несъответствието между двете различни стратегии на поведение, т.нар. атака-или-бягство, и другата, при която има рефлексивен режим на функциониране, включващ капацитета да разпознаваш и интерпретираш психичните състояния у себе си и другите. Доминирането на стратегията атака-или-бягство в поведението е доказана при хора с малфункция на фронталните мозъчни дялове и се счита за доказателство за важността на ментализацията и сериозните последици, ако тя не се развие. На практика индивидите, които не развиват умението за ментализация имат следните психологически проблеми: неспособност да разпознават и, следователно, да контролират своя афект; неспособност да преценяват как се чувства другия спрямо собствените чувства и състояния (често например се подценява или свръх надценява агресия у себе си или другия); приписват отрицателни намерения у другия и са ригидни в очакванията спрямо другите; неспособност да намират решения на междуличностни проблеми, приемливи за всички страни (вместо това, решенията са само в лична полза).

Въпреки че сигурната ранна привързаност поставя основата за процеса на ментализация, това не е единственият механизъм, който предопределя развитието й. По-късно в живота цялата семейна среда, близкото обкръжение и общността влияят на способността за ментализация у детето. Социалният натиск, който може да бъде културално или политически обусловен, също влияе на способността за ментализация на възрастния, дори на хора, отгледани в дом със сигурна привързаност и здрава среда. Принудата и унижението в обществото определят дали ментализацията ще бъде достигната в развитието или индивидът ще функционира в режим атака-или-бягство.

Принудителните динамики на властта

Социалните системи, които се разпадат структурно и икономически стават принуждаващи и, съответно, насилнически. Принудата прекъсва процеса на ментализация и превръща индивидите в егоцентрици, които се грижат единствено за собствените си нужди и тези на своето семейство, защото принудата създава у тях такава настройка на ума като при оцеляване, стеснява възприятието им и увеличава алчността и завистта. Принудителните динамики на властта се дефинират като съзнателни и/или несъзнателни динамики, които влияят на един индивид или група пoстоянно и безмилостно да принуждават друг индивид или група да извършва действия против своята воля. Принудата променя начина, по който умът работи и той започва да свръхгенерализира, стереотипизира, преценява въз основа на предразсъдъци, опростява и отрича. Принудата води до повтарящо се прилагане на погрешни решения към различни проблеми без разбиране, че тези решения са погрешни. Най-важният резултат е намаляването на креативността и стесняване на съзнанието, което е един вид защита в себевглъбено състояние, при което се осъзнават само собствените потребности по отношение на обкръжението.

Приложни изследвания в общността

В приложните изследвания самата общност е лаборатория на изследователите. Три важни резултата от такива изследвания се откриват в литературата по въпроса.

Децата във враждебна, конкурентна и изискваща среда са деца в риск. Такъв е случаят с тормоза в училище, включително при деца с увреждания или психични проблеми, които биват маргинализирани от общността въз основа на предразсъдъци и стигма. Приложен проект в такива училища показва, че ролята на наблюдателя в модела насилник-жертва-наблюдател значително намалява нивата на тормоз в училище и може лесно да бъде симулирана в контекста на общността.

Друго изследване доказва, че системата от ценности в обществото в много по-голяма степен от структурни фактори като бедност, липса на образование, психиатрични проблеми и т.н., определя готовността на индивидите да проявяват алтруизъм и взаимопомощ към другите.

Трети вид изследвания доказват връзката между способността на децата да разпознават психично състояние или намерение по лицевия израз (степента на ментализация) и степента на принуда, която са преживявали в миналото си, в частност в семейната среда. Работи се по това този тест да бъде компютъризиран и да се прилага в училищен контекст за ранно идентифициране на проблеми, свързани с ментализацията.

Подход на ментализация към семейства с множество проблеми

Подходът е насочен към семейства, които имат множество проблеми – в училище, в общността, в системата за социални грижи и в правосъдната система. Той включва управляема серия от терапевтични интервенции в семейства с висок социален риск и множество проблеми. Интервенциите създават защитено социално пространство, което насърчава ментализацията и намалява принудителните динамики на властта. Хипотезата е, че не само ще се подобри функционирането на семействата, ако с тях се работи по този начин, но ще се намалят и разходите за услуги в общността, което иначе обхваща безкрайна ротация през здравната, социалната и правосъдната система. Работата с тези семейства повишава информираността по отношение на модела на взаимоотношения насилник-жертва-наблюдател, повишава функцията на ментализация в семействата, което подобрява самоконтрола върху афекта, емпатията към другите и уменията за разрешаване на социални проблеми.

Елементите на програмата включват:

Дългосрочна основана на ментализация психотерапия в дома и в училище като част от плана за закрила на детето, включваща и медицинска супервизия на случая;
Силна въвлеченост на общността и държавните служби в създаването на подкрепяща и възстановяваща работна мрежа за семейството;
Дългосрочна експресивна игрова терапия за уязвими и травматизирани деца;
Обучение в родителстване и план за безопасност като част от терапията;
Мултидисциплинарно планиране на интервенцията;
Ролеви модел у всички терапевти, който окуражава ментализацията и управлява отношенията на власт по непринудителен/ненасилствен начин;
Развитие на дългосрочни непринудителни взаимоотношения със системата за социални грижи.

Този подход възприема един неформален стил, базиран в дома на семейството. Работата в офис или кабинет не е достатъчен. Терапевтите трябва да са специално обучени в този подход, да могат да се виждат със семейството ежедневно и да извършват терапия, оценка или други интервенции в дома на семейството. Поради нестабилността и подозрителността на този тип семейства от решаващо значение е да се изгради доверие с някого, който не представлява властта в системата на йерархия. Неформалният стил е ключов в този подход. Училището също има голяма роля в това да позволи на детето да получава терапия там от гледната точна на голямата нестабилност, в която детето вероятно живее. По този начин клиничната служба се локализира в общността, а не в кабинета. Професионалистът работещ по подхода на ментализация се превръща в удържаща фигура на привързаност посветена на предоставянето на помощ на семейството с 24-часова достъпност.

Създаване на състрадателно общество: експеримент в публичната политика

Капацитетът на обществото да се развива след преживяване на природна или друга катастрофа, терористична атака и т.н., е всъщност неговата способност за резилианс. Изследвани са следните елементи в общности и училища, необходими за достигане на критериите за резилианс:

Хуманистична/състрадателна социална политика;
Система, която позволява развитие на естествено лидерство (а не назначаване на лидери);
Институционална система, която намалява принудителните динамики на властта и насилието и подобрява ментализацията;
Средства за възстановяване на “абдикираната роля на наблюдателя” при участниците в обществото.

Последното в по-широк социален контекст означава индивидите да бъдат въвлечени в социални проекти, и то най-вече онези, които обикновено избягват да бъдат въвлечени и абдикират от своята социална роля и отговорност, като така допринасят за фрагментирането и дезинтегрирането на общностите към които самите те принадлежат.

От тази гледна точка, състраданието е етичен императив за функционирането на обществото, дефиниран като чувствителния отговор на човека предизвикан от преживяването на дистрес или страдание у другите. Така човек, който не преживява състрадание към болни, умиращи, икономически засегнати и т.н., е потенциално опасен за здравето и безопасността на другите. В по-широк смисъл, едно състрадателно общество би обърнало внимание на качеството на живот на индивидите и би дефинирало здравето, например, като не просто отсъствие на заболяване. Управлението на програми за хора със специфични проблеми, увреждания, потребности изисква фундаментално разместване на нагласите към социалната екология, както и значими промени в местните политики, засягащи работното място, социалните услуги, училищата, храмовете. Хипотезата е, че към ред социални проблеми може да се подходи като се насърчи алтруизъм/състраданието – като еквивалент на помагащата роля на наблюдателя в цитирания по-горе училищен проект. В обществото въз основа на процесите на ментализация ще се осигури т.нар. “рефлексивно живеене”, при което общностите могат да се развият в защитени социални пространства и да се подобри тяхната способност за резилианс.

Източник:

S. Twemlow, MD, P. Fonagy, PhD, F. Sacco, PhD, (2005) A developmental approach to mentalizing communities: A model for social change, Bulletin of the Menninger Clinic, 69[4], 265–281