Какво е „добра супервизия“ – интервю с д-р Дейвид Уилкинс от Кардифския университет
Д-р Дейвид Уилкинс е квалифициран социален работник и изследовател с интерес към детската и семейна социална работа и супервизията в социалната работа. Той е преподавател в магистърската програма за социална работа в Кардифския университет и помощник-директор в Център за изследване и развитие на социални грижи за деца (Cascade). Неговите изследвания в областта на супервизията са ориентирани към наблюдения на начина, по който мениджъри и социални работници обсъждат казуси, като се стреми да разбере естеството на тези разговори, как те могат да бъдат оценени и как могат да имат положителен ефект, както за практиката на социалния работник, така и за децата и семействата. В момента Дейвид е водещ изследовател в проекта на Child Protection Hub за Югоизточна Европа: „Супервизията в мултидисциплинарните екипи в Югоизточна Европа“, чиято цел е да проучи различни практики и да помогне за създаването на „моментна“ снимка на състоянието на супервизията в няколко европейски държави – Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватска, Косово, Молдова, Румъния и Сърбия.
Е.Л.: Очевидно има много различни модели на супервизия и доста изследвания на тези модели, но какво точно представлява добрата супервизия и как можем да сме сигурни, че тя наистина е такава от практическа гледна точка?
Д.У.: По отношение на социалната работа, според мен, супервизията е метод за осигуряване и подобряване на качеството на практиката така, че децата и семействата да получат възможно най-добрата услуга. Имайки това предвид, бих казал, че супервизията трябва да може да се адаптира към конкретните нужди на социалния работник и към ситуацията – но добрата супервизия е налице (и само тогава знаем, че тя е добра), когато видим, че тя води до осезаемо подобряване на самата работа с децата и семействата. Ако не виждаме тя да постига това подобрение, тогава мисля, че трябва да се замислим много внимателно, преди да можем да кажем, дали това е добра супервизия.
Е.Л.: Изследванията, върху които сте работили, включват някои текущи теоретични модели на супервизия в социалната работа с деца и семейства. Как бихте описали въздействието на тези модели върху социалните работници и семействата?
Д.У.: Има много добри теории и модели за супервизия. Предизвикателството, поне във Великобритания, е разминаването, което виждаме между теорията и реалността. Можем да се съгласим, че супервизията трябва да бъде рефлексивна, емоционално подкрепяща, аналитична, стимулираща и мотивираща. Но на практика знаем, че процесът често не отговаря на тези стандарти, и не само защото на самите супервизори може да липсва подготовка по определен модел. Едно от предположенията може би е, че понякога супервизията сякаш не изглежда чак толкова значима, колкото аз и много други хора си мислят. Или, че добрата практика в социалната работа често се постига въпреки липсата на добра супервизия, а не поради нейното наличие.
Е.Л.: В наскоро публикувано изследване вие идентифицирате три функции на супервизията – отчетност, емоционална подкрепа и предоставяне на различна гледна точка. Но Вие, също така, споменавате, че често супервизорите нямат достатъчно време, за да се ангажират с диалог, който те биха оределили като рефлексивен. Защо мислите, че е така?
Д.У.: Мисля, че тези функции на супервизията вече са описани от добре познатия ни Кадушин. В проучването, на което се позовавате, открих с изненада, в каква голяма степен социалните работници оценяват положително специфичната функция за отчетност. Супервизията е критикувана много във Великобритания и на други места, за това, че е твърде фокусирана върху спазването на процедури и върху отчитането пред управленското ниво, но ето ви група социални работници, които споделят колко полезно е било за тях, това да им е ясно какво точно е необходимо да направят и как. Мисля, че това им дава усещане за професионална безопасност.
Е.Л.: Можете ли да кажете малко повече за рефлексивната супервизия и как трябва да изглежда тя на практика?
Д.У.: Рефлексията е нещо, от което почти всички са съгласни, че имаме нужда повече в социалната работа, но, същевременно, може да е доста трудно да се дефинира какво точно представлява и как трябва да „изглежда“ тя в самата супервизия. Ако се върнем директно към оригиналния модел на Шьон за рефлексия-върху-действието, изглежда доста просто – поне по принцип, ако не и на практика. Но с течение на времето хората добавят все повече и повече пластове към това какво трябва да означава рефлексията, така че да включва не само размишление върху това, което сте направили и как е минало, но и върху емоционалните ви реакции на нещата, за вашите лични и професионални ценности и относно използването и злоупотребата с власт (споменавайки само някои аспекти). Ако трябва да дефинирам рефлексивната супервизия с едно просто изречение, бих казал това – рефлексивната супервизия предоставя пространство и време на хората да мислят за работата си. Това вероятно е в основата на всичко – ако разсъждавате, това е добре; ако не разсъждавате, поради някаква причина, това е лошо.
Е.Л.: Как можем да направим така, че подкрепата и обучението в супервизията да не са само спорадични функции?
Д.У.: Това е наистина труден въпрос! Мисля, че има опасност да се очаква отделните супервизиращи да могат да правят всичко – да бъдат подкрепящи, обучаващи, стимулиращи и всичко останало, за всеки един от техните супервизирани. Не мисля, че това е справедливо очакване – срещал съм много брилянтни супервизори, но нито един от тях, всъщност, не е свръхчовек. Написах в една моя статия за необходимостта, супервизията да се разглежда като организационна отговорност, а не като индивидуална. Така че, очаквам организациите да подкрепят и образоват своите социални работници и това може да става отчасти чрез индивидуална супервизия, но е необходимо процесът да бъде по-широк и да включва програми за обучение и развитие, менторство и коучинг, наблюдения на практиката, групи за подкрепа, може би нещо специално организирано като Schwartz Rounds, и т.н. Не можем да изискваме от супервизиращите органи да вършат работата на цели организации.
Е.Л.: В практиката Ви като университетски преподавател, практик и учен в областта на социалната работа, към какви ценности и към каква визия за света се стремите?
Д.У.: Мисля, че моите основни ценности биха били тясно свързани с либералните идеи за справедливост, в съответствие със социалдемократическите идеи за равни възможности и постоянен достъп до основни ресурси (жилище, образование, здравеопазване, пазар на труда и т.н.). Мисля, че в комбинация тези неща създават доста прилична визия за „добър живот“, предлагайки на повечето хора, в по-голямата част от времето, свободата да правят смислен избор за себе си и за семействата си, и да живеят живота, който те наистина са избрали за себе си.
Ресурси:
https://uobrep.openrepository.com/handle/10547/622169
https://uobrep.openrepository.com/handle/10547/622518
https://whatworks-csc.org.uk/wp-content/uploads/WWCSC_Outcomes-Focused-Supervision_full-report.pdf