Четири причини превенцията на раздялата да e в центъра на политиките за закрилата на детето днес

Евгения Тонева

Превенцията на раздялата на децата и семействата в последните 20 години се придвижи като тема от периферията на дискусиите за детското благосъстояние до самия им център, за да се превърне в основна цел на съвременните политики за закрила на детето. Това не е просто промяна в начина, по който говорим за проблемите на децата в ситуации на уязвимост. Това е промяна в начина, по който разбираме тези проблеми, и е отражение на натрупването на еднозначни доказателства от научни изследвания и критични оценки на политиките и практиките от полето на закрилата. Поне четири са движещите сили зад тази промяна, които работя заедно, за да се достигне до нея. Най-голямо въздействие сред тях без съмнение има преосмислянето на самата концепция за закрила на детето.

Фактор 1: Доказателства за вредата от раздялата на децата от семействата им

В последните десетилетия значително количество данни от изследвания от полето на невронауката, детската психиатрия, психологията на развитието и социалните науки доказват, че децата, разделени от значимите възрастни в живота им, преживяват стрес и тревожност, които се отразяват негативно върху емоционалното, когнитивното и социалното им развитие. Тези травматични преживявания устойчиво влияят върху поведението и житейските перспективи на порасналите деца, както показват и наличните вече лонгитюдни изследвания (виж напр. Van IJzendoorn et al., 2020; Berens, 2015; Nelson et al., 2020).

Научният консенсус, до който води натрупването на данни за вредата от раздялата в детска възраст, гласи, че грижата в сигурна семейна среда е значително по-благоприятна за развитието на детето, отколкото каквато и да е заместваща я за по-кратки или по-продължителни интервали от време грижа. Дългосрочният престой в голяма институция в този смисъл е възможно най-лошата форма на грижа. Тези научни данни опровергават предполагаемата легитимност на разделянето на децата от родителите им като съвсем безобидна практика в различни случаи, например болничен престой.

В своя лекция пред Канадското общество по психоанализа от 1978 г. бащата на теория на привързаността Джон Боулби (цит. по Боулби, 2019) посочва – изброявайки причините за изследователския си интерес към раздялата на децата и семействата –, че това е област, в която превантивните мерки са напълно възможни, т.е. проблемите, които са следствие на такава раздяла в ранна детска възраст, могат да бъдат избегнати вместо да се налага да бъдат разрешавани на по-късен етап от живота на човека. Информираните специалисти постепенно започват да подхождат предпазливо към практиката на разделяне на деца от родителите им, a с течение на времето много от тях и изцяло я отричат. 

Фактор 2: Права на детето като концептуална рамка

Съвременните политики и практики в полето на закрилата на детето се основават на правата на човека и правата на детето (като човешки права). Инструменти като Конвенцията за правата на детето на ООН (1989) и свързаните с нея Насоки за алтернативни грижи за деца на ООН (2009) установяват като нормативен принцип разбирането, че усилията трябва да са насочени към възможността детето да остане под грижата на родителите си или да се върне при тях, ако вече са разделени, а държавата трябва да осигурява подкрепа на гражданите в ролята им на родители. Настаняването на детето в каквато и да е форма на алтернативна на семейната грижа трябва да се разглежда като крайна мярка, която се прилага само в изключителни случаи. 

Стратегията на Европейския съюз за правата на детето (2021), в синхрон с документите на ООН, позиционира семейния живот, алтернативната грижа и закрилата на детето като взаимосвързани елементи, изискващи съгласувана политика. Насоки за това как държавите-членки да развиват такива политика се съдържат в най-новия документ на Европейската комисия в полето на закрилата на детето: Препоръка на Европейската комисия 2024/1238 от 2024 г., в която Комисията призовава държавите да изградят интегрирани системи за закрила, които на практика свързват „превенция, ранно идентифициране, сигнализиране за риск, междусекторна подкрепа и мониторинг“ като отчитат, че „семействата като основни полагащи грижи“ имат ключово значение за това тези интегрирани системи да бъдат ефективни. 

Така през перспективата на правата подкрепата за семействата става задължение, а не просто допълнение в ангажиментите на държавите към детското благосъстояние. В този смисъл и превенцията се превръща в неразделна част от закрилата.

Фактор 3: Доказателства от практиката по превенция и иновации

В контекста на трупащите се доказателства за вредата от раздялата, отделни здравни и социални институции започват и да изпробват различни модели за укрепване на семействата и средата около тях (напр. ранна интервенция, общностна работа, подкрепа за родителство) при работата по случаи на деца и родители в ситуации на уязвимост. Оценките на тези модели устойчиво показват по-добри резултати за децата и по-висока рентабилност в сравнение с тези, които се постигат, когато децата се разделят от родителите и грижата за тях се поема от системата за закрила, докато кризите се преодолеят. Тези позитивни развития осигуряват отправна точка за специалисти и изследователи навсякъде по света да започнат да се застъпват за превенцията като реална стратегия за действие в полето на детското благосъстояние, а не просто като добри намерения за хуманни действия в духа на документите по правата на човека или стремеж да бъде избегната раздялата в отделни случаи. Застъпническите усилия променят посоката, в която се развиват националните политики, а от там и законодателството и практиките в системите за закрила.

Фактор 4: Преосмисляне на действията на самата система за закрила на детето 

Въпреки всички доказателства с положителен знак, в основата на ориентирането на политиките и практиките към превенция все пак стои критиката към начина на работа на традиционните, ориентирани към оценка на риска за детето системи за закрила. Критичните гласове се чуват в момента най-силно именно в англо-саксонските държави, които първи започват да въвеждат и развиват тези системи преди около 100 години.

През последните две десетилетия изследователи и практици от тези държави поставят „на масата“ един проблем: системите за закрила – създадени с най-добри намерения и движени от очакванията децата в риск да бъдат своевременно спасявани – тежко се  институционализират и бюрократизират, а също и започват да бъдат доминирани от подозрения, обвинения и наблюдение на родителите, чиято грижа са децата. Това от своя страна води до все повече интервенции и все повече раздели на деца и родители в контекста на налагане на мерки за закрила.

В своята влиятелна книга от 2014 г. „Преосмисляне на закрилата на детето: към хуманна социална работа със семейства“ британските учени и социални работнички Брид Федърстоун, Кейт Морис и Сюзън Уайт обосновават тезата, че съвременната система за закрила във Великобритания често третира родителите като противници, поставя по-силен акцент върху проверките по случаи (които се превръщат в своеобразни разследвания за доказване на вина), отколкото върху възможностите за подкрепа и пренебрегва въздействието на структурните фактори, който оформят обстоятелствата около положението на семействата, с които системата работи. Това не се случва само във Великобритания. Системите за закрила на детето във всички англо-саксонски страни стават все по-натоварени с всяка изминала година, а родителите е все по-вероятно да бъдат обект на проверки по подозрения, че нещо не е наред с грижата за децата. Това посочва като извод от анализ на данни за работа на системите за закрила в тези страни британският професор по социална работа Анди Билсън в своя статия от 2018 г. Проблемът е, че, както данните показват, тези негативни тенденции непропорционално засягат семействата, които живеят в тежки ситуации, в бедност или в маргинализирани общности: точно те най-често се разделят като следствие от намесата на системите за закрила на детето, чийто водещ принцип в работата е децата да бъдат спасявани от тези ситуации. 

Тази критика в никакъв случай не е призив за отказ от закрила; по-скоро е призив за нейното преосмисляне. Докато се инвестира приоритетно в проверки и извеждане на децата, ще има само все повече и повече установени проблеми и раздели. Алтернативата е социална работа и фокус върху доверието, взаимоотношенията и контекста, както и повече социална справедливост. Това означава да бъде възприета перспектива, в която вниманието вече не е насочено по-скоро към контрол, реактивни разследвания и спасяване на деца чрез извеждане, а към подкрепа на семействата за намаляване на потенциалните рискове за децата преди да настъпи криза. Това е всъщност работа по запазване на възможностите: запазване на семейството, идентичността, достойнството и сложните човешки връзки, от които от научните данни знаем, че децата се нуждаят. В тази перспектива превенцията на раздялата не е отделен, страничен път, по който може да се върви допълнително, а е чисто и просто добре свършената работа по закрила на детето.

*

Първата крачка в правилната посока по такова преосмисляне на закрилата на детето, както отбелязват и цитираните изследователи, е осъзнаването, че много от родителските „провали“ в грижата, с които се занимават пренатоварените системи за закрила, са следствие на структурни проблеми, които засягат семействата: липса на стабилни жилища, несигурна работа, неадекватни услуги за психично здраве и зависимости, стигма, дискриминация и социално изключване. 

Добрата новина е, че тази стъпка вече е направена в Европа чрез политиката за Европейската гаранция за детето (2022–2030 г.). В контекста на тази общо-европейска политика предотвратяването на социалното изключване се разбира като превенция на раздялата и акцентът е поставен върху справянето с причини за уязвимостта, които водят до потенциални рискове за децата: бедност, жилищна несигурност, липса на достъп до грижи и здравеопазване. Превенцията на раздялата в полето на детското благосъстояние, следователно, не може да бъде само професионален или етичен принцип, а вече трябва да е изрична политическа цел в европейските страни.

Библиография

Боулби, Дж. (2019). Стабилна основа. Привързаността родители-деца и психичното здраве. (издадена за първи път през 1988) „Изток – Запад“

Berens, A. E., & Nelson, C. A. (2015). The science of early adversity: is there a role for large institutions in the care of vulnerable children?. The Lancet, 386(9991), 388-398.

Bilson, A. (2016). “More parents accused of child abuse than ever before”. The Conversation, published on Aug 6, 2018. https://theconversation.com/more-parents-accused-of-child-abuse-than-ever-before-100477 

European Commission. 2024. The EU Strategy on the Rights of the Child and the European Child Guarantee. https://commission.europa.eu/strategy-and-policy/policies/justice-and-fundamental-rights/rights-child/eu-strategy-rights-child-and-european-child-guarantee_en 

European Commission. 2024. Commission Recommendation (EU) 2024/1238 of 23 April 2024 on developing and strengthening integrated child protection systems in the best interests of the child. Official Journal of the European Union L 1238 (14 May): 1-13. https://eur-lex.europa.eu/eli/reco/2024/1238/oj 

Featherstone, B., White, С. and Morris, К.. (2014). Re-imagining Child Protection: Towards Humane Social Work with Families. Bristol, UK: Policy Press.

Nelson, Ch. A., Richard D. S., Zulfiqar A. B., et al. (2020). “Adversity in Childhood Is Linked to Mental and Physical Health Throughout Life.” The BMJ 371 (October 28): m3048 

van IJzendoorn, M. H., Bakermans-Kranenburg, M., Duschinsky, R. et al. (2020). “Institutionalisation and deinstitutionalisation of children 1: a systematic and integrative review of evidence regarding effects on development”. Lancet Psychiatry, 7/2020, 703-720.

Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца в НБУ инициира широк експертен разговор по темата за превенцията на раздялата на децата и семействата в България. В рамките на този разговор осъществяваме поредица от публикации и събития, чрез които разглеждаме темата от различни гледни точки: като научно-изследователско поле, като предмет на политики и като професионална практика. С тяхна помощ, заедно с партньори и съмишленици, целим да уточним ключови понятия, да съберем и представим доказателства за ефективните подходи в превенцията, както и да очертаем възможните пътища към прилагането на работещи решения. По този начин се стремим да подпомогнем обединяването на усилията в тази област и да допринесем за по-доброто бъдеще на децата и техните семейства в България.