Какво е раздяла и защо е по-рискова при децата?

Д-р Галина Маркова

Разделите са по-големи или по-малки, и се преживяват по различен начин. Именно различията в преживяванията е това, което кара специалисти и учени да се занимават с тях. 

„Травма” е научният термин, с който се назовава неспособността на психиката да се справи с едно рисково събитие, каквото е раздялата. Травмата е незарастваща психична рана, която влияе на поведението, на емоциите, на физическото ни тяло (Ван дер Колк, 2018).

Раздялата се преживява различно при деца и при възрастни

Как възрастните преживяват раздели е въпрос, който Елизабет Кюблър Рос, швейцарски психиатър, разглежда в книгата си „За смъртта и умирането” (1969). Тя описва пет фази, през които преминава човек, преживял раздяла. Първата е отричането. Това е етапът на шока и отказа да приемем раздялата. Следват етапът на гнева, а след него идва и „пазаренето“, в който фантазираме сценарии за действия, които биха могли да предотвратят раздялата. Депресията е последният, пети етап. През него загубата се осъзнава с преживявания на тъга и отчаяние, но след него човек приема реалността и постепенно се връща към ритъма на живота – такъв, какъвто е. 

Моделът на Кюблър Рос се използва и в случаи на други загуби – на здраве, развод и др. Той помага на специалистите да разбират какво преживява клиентът, а с това – да го подкрепят така, че да премине през всички етапи на загубата. По този начин те предотвратяват  „фиксирането“ в някой от тях – оставането (понякога завинаги) в състояние на гняв, тревога или депресия. Задачата е раздялата да не се превърне в травма. 

Защо раздялата е по-рискова при децата?

Раздялата при децата е значително по-рискова, тъй като психиката им е все още в процес на развитие. Бебета, живеещи в институции, са в най-висок риск от раздяла – от родители, от ежедневни раздели с хората, които ги отглеждат, но си отиват по собствените домове. Тези големи и малки раздели се отразяват толкова драматично на развитието на малките деца, че поведението им престава да бъде разбираемо. Криенето на храна под дюшека, продължаващите с часове ритмични движения на стола, винаги ще ни карат да замръзваме от усещането за травма. 

Повтарящи се раздели се случват и в семействата. Промени на жилище, на местоживеене, разводи, конфликти, хоспитализации, влизане в затвори и др. са все събития на раздели, на прекъсване на връзки. Когато липсва близък, който да успокоява тревогите на дете, живеещо в подобна среда, съществува риск то да преживява токсичен стрес: състояние, в което никой не може да учи, да общува, да търси помощ (Dozier, et al. 2008).

Така, раздялата – еднократна, повтаряща се, хронична, в комбинация с фактори на обкръжението на детето – бедност, социална изолация, възраст, липса на сигурни връзки и т.н. се превръща в сложен за изучаване феномен, в сложна задача за успешна превенция и лечение. Но едно е сигурно: каквато и да е тя, рискът да се превърне в травма, или в токсично ежедневно преживяване е не само голям, но и твърде често неизбежен. 

Затова моделите за работа с деца, преживели раздели, включват както работа с емоциите, посочени от Кюблър Рос, така и осигуряване на стабилни отношения с възрастните, които ги отглеждат, специализирана подкрепа при преход от една услуга в следваща, интервенции, насочени към работа с травмата (Bunting, et al. 2019).  

В системите за закрила на децата раздялата от семействата често се превръща в първата от много следващи раздели за децата. Поради това подкрепата на семействата в „нестабилния“ им живот, превенцията на раздели и терапевтичната помощ за децата и семействата стават задължителни. В противен случай травмата може да се превърне дори в повтарящ се през поколенията цикъл на неразрешени раздели (Маркова, 2011). 

Не искаме това.

Библиография

Ван дер Колк, Б.А. (2018). Тялото помни. Изток-Запад.

Кюблър-Рос, Е. (1996). За смъртта и умирането. Наука и изкуство.

Bunting, L., Montgomery, L., Mooney, S., MacDonald, M., Coulter, S., Hayes, D., & Davidson, G. (2019). Trauma Informed Child Welfare Systems—A Rapid Evidence Review. International Journal of Environmental Research and Public Health, 16(13), 2365. https://doi.org/10.3390/ijerph16132365.

Dozier, M., Stovall-McClough, K. C., & Albus, K. E. (2008). Attachment and biobehavioral catch-up: Addressing the needs of children in foster care. Current Opinion in Psychology, 2, 111–117. 

Markova, G. (2011). Attachment Theory and Child Protective Practice. When a State Becomes a Parent: Orphanages in a Post-Totalitarian Culture. Book chapter in Berzoff,J, Falling Through the Cracks: Psychodynamic Practice with Vulnerable and Oppressed Populations.Columbia University Press.

Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца в НБУ инициира широк експертен разговор по темата за превенцията на раздялата на децата и семействата в България. В рамките на този разговор осъществяваме поредица от публикации и събития, чрез които разглеждаме темата от различни гледни точки: като научно-изследователско поле, като предмет на политики и като професионална практика. С тяхна помощ, заедно с партньори и съмишленици, целим да уточним ключови понятия, да съберем и представим доказателства за ефективните подходи в превенцията, както и да очертаем възможните пътища към прилагането на работещи решения. По този начин се стремим да подпомогнем обединяването на усилията в тази област и да допринесем за по-доброто бъдеще на децата и техните семейства в България.