Какви национални политики се занимават с превенцията на раздялата?
Д-р Галина Маркова
Институциите за деца, а на по-късен етап и резидентните услуги, като центровете за настаняване от семеен тип, преходните жилища и други форми на алтернативна грижа, са видимият резултат от раздялата между деца и семейства, при която децата живеят отделени от семейната си среда за продължителен период от време. Натрупаните данни за вредите от раздялата, партньорствата с международни организации и политическите ангажименти, произтичащи от членството на страната в Европейския съюз (ЕС), превръщат тази тема в приоритет на местните и националните политики в България непосредствено след началото на демократичните процеси.
От падането на социалистическия режим през 1989 г. до днес разбирането за превенция кардинално се променя. По време на социализма превенцията на проблемно развитие на децата се провежда от държавата чрез настаняването им в специализирани институции. Детето се отделя от потенциално „рискова“ среда, за да попадне в дом. Тоест раздялата е превенция (тогава), а не травма (както тя се разбира днес). Доброволното настаняване на деца в домове от техните родители в този период е резултат от осъзната тяхна трудност да се грижат за децата си. Те доброволно сключват договор с директори на домове и държавата се превръща в по-добрия родител. Раздялата се нормализира, предава се през поколения, търсенето на помощ се свързва с раздяла (Markova, 2007).
През годините на демокрация политиките в България се променят от реактивни – фокусиращи върху преодоляването на трудностите и травмите от раздялата и институционалното отглеждане – към все по-насочени към подкрепата на семействата така, че раздялата да се превърне в „последна мярка“ в йерархията от услугите за деца и семейства.
В началото на прехода чуждестранни НПО в сътрудничество с български специалисти създават алтернативи на институционалната грижа, а превенцията на раздялата се дефинира като „ограничаване на входа“. Тези начални стъпки в деинституционализацията се развиват чрез ангажиране на местни политики и власт. Превенцията отсъства като системна политика, раздялата остава като доминантен модел на „грижа“.
Голямата промяна започва през 2000 г. с началото на институционалното изграждане на „системата за закрила на детето“. Със Закона за закрила на детето се създават Държавна агенция за закрила на детето и Отдели „Закрила на детето“ към Дирекциите „Социално подпомагане“ в цялата страна. Един от принципите, изброени в чл. 3, е отглеждането в „семейна среда“, а ревизията на Закона от 2009 г. включва „превантивните мерки“ и „подкрепата на семейството“.
През 2001 г. Министерството на труда и социалната политика (МТСП) и Световната банка стартират проект „Реформа за повишаване благосъстоянието на децата в България”, чиято цел е да намали социалното изключване и бедността и да увеличи капацитета на системата за закрила за „семейно подпомагане“, осигуряване на по-целенасочена подкрепа на уязвимите семейства чрез програмите за заетост, социално и семейно подпомагане и социални услуги (Министерски съвет на Република България, 2006, стр.18). Този проект използва за първи път понятието „превенция на изоставянето“, а Комплексите за социални услуги развиват направление „Първична превенция“ (Министерски съвет на Република България , 2006, стр. 63). Задачата на проекта е да превърне политиката от реактивна – да подкрепя вече настанени деца в Домове – в проактивна и превантивна, т.е. да фокусира върху превенция на раздялата. В документа личи мисленето за връзката между бедността, социално изключване и раздялата и се представя модел в социалната политика, който я обвързва с останалите държавни политики. Отново, документът заявява нагласата на политиката да превърне закрилата „от пасивна към активна с цел създаване на човешки, физически и социален капитал, включително и активно включване на уязвимите групи за повишаване на собственото си социално благосъстояние; фокусиране не върху последствията, а върху причините, пораждащи негативните тенденции в обществото, най-вече бедността и социалното изключване“ (МТСП, 2006, стр. 7). Горните политики са информирани от приетата през 2006 г. Лисабонска стратегия, сред чиито цели са социално включване, борба с бедността и развитие на човешкия капитал (Министерски съвет на Република България, 2006).
Приемането на „Визия за деинституционализацията на децата в Република България“ (Министерски съвет на Република България, 2010) и на Плана за нейното прилагане цели предотвратяване на настаняването на 25 000 деца в институции, като тази превенция включва ранно идентифициране на риск от изоставяне, последвано от ранна интервенция, създаване на Звено „Майка и бебе”, Център за психично здраве за деца, Дневна грижа за деца с увреждания (План за действие за изпълнение на Националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България”, 2011).
Законът за социалните услуги (2020) утвърждава превенцията като основна функция на социалните услуги, включително първичната превенция, без обвързването ѝ с риск от раздяла с детето. Законът дефинира три нива на превенция чрез превантивни, подкрепящи и възстановителни услуги и ясно подчертава, че резидентната грижа за деца е допустима само когато са изчерпани всички възможности за подкрепа в семейна и домашна среда, повтаряйки принципите заложени в Закона за закрила на детето.
Следващ етап в приоритизирането на превенцията настъпва с приемането на политиката за Европейска гаранция за детето през 2021 г. от Съвета на ЕС (Council of the European Union, 2021). Тя е общоевропейски инструмент срещу детската бедност и социалното изключване. Нейната цел е до 2030 г. броят на децата в риск от бедност в ЕС да намалее от 15 на 5 милиона. Стратегията предвижда ранна идентификация на уязвими деца и семейства и комплексни интервенции на системата за закрила и услугите в общността, които да прекъснат цикъла на предаване на бедността от поколение на поколение. Семейството е основен контекст на превенцията. Според изискванията, българската държава разработва свой План за действие за изпълнение на Европейската гаранция за детето на национално ниво (Министерство на труда и социалната политика, 2022).
Ако предишните политики за превенция фокусират върху вторичната превенция (т.е. превенцията, която работи с групи от хора, по-уязвими към определен проблем, в случая на раздялата – бедност, социално изключване), най-новата политика в това поле, тази за ранно детско развитие, фокусира върху първичната превенция – тя е политика, която е насочена към всички граждани на едно общество. През 2024 г. е разработен първият национален Годишен план за насърчаване на ранното детско развитие (Министерство на образованието и науката, 2024), насочен към утвърждаване на интегрирана политика чрез достъп до социални, образователни, здравни и интегрирани услуги с цел намаляване на детската бедност и подобряване на качеството на живот на децата до 7-годишна възраст. Създадена е постоянна междуведомствена работна група за планиране и координация на политиките за ранно детско развитие. Планът за първи път изрично въвежда координиран, междусекторен и многостепенен управленски подход в подкрепата на родителството и ранното детско развитие, чрез който максимално рано да се идентифицира трудност и тя да бъде посрещната така, че да се направи превенция на раздялата.
Важен политически документ на УНИЦЕФ от 2025 г. е White paper on statutory family support in Europe and Central Asia (Бялата книга за държавна семейна подкрепа в Европа и Централна Азия, превод на автора) UNICEF Europe and Central Asia. (2025). Той поставя фокус върху ролята и отговорността на държавните структури, вземащи решения за раздяла на детето от семейството. Документът подчертава, че именно в този най-кризисен момент тези структури носят отговорността да мобилизират всички налични ресурси, да анализират предходните превантивни интервенции и да приложат последното ниво на превенция – третичната, с цел предотвратяване на раздялата чрез подкрепа на семейството.
В резюме: в годините след започването на демократични промени в България през 1989 г. превенцията на раздялата на детето от семейството се интегрира постепенно в държавните политики. С натрупването на практика за превенция на раздяла в България от екипи и организации, тези политики от „останали на хартия“ започват да се приемат като концептуални рамки, които дават посока за следващи развития. Тези развития, най-често се обсъждат в експертни формати. Това не е достатъчно. Липсват българските данни за ефективност и ефикасност на развиващата система за подкрепа на деца и семейства.
Това предстои.
—
Цитирана литература
Министерски съвет на Република България (2024). Годишен план за насърчаване на раното детско развитие за 2024 г.
Министерски съвет на Република България (2022). План за действие в изпълнение на препоръката на Съвета на ЕС за създаване на Европейска гаранция за детето (2030)
Министерски съвет на Република България. (2010). Визия за деинституционализацията на децата в Република България. София.
Министерство на образованието и науката (2024). Годишен план за насърчаване на ранното детско развитие. https://www.strategy.bg/bg/strategy-documents/1686
Министерство на труда и социалната политика. (2006). Национален доклад по стратегиите за социална закрила и социално включване на Република България за периода 2006-2008 година. 7 септември 2006 г
Министерство на труда и социалната политика. (2022). План за действие за изпълнение на Европейската гаранция за детето на национално ниво през 2022 г. https://www.strategy.bg/bg/strategy-documents/1564.
Закон за закрила на детето. (2000). Държавен вестник, бр. 48.
Закон за социалните услуги. (2020). Държавен вестник, бр. 24 от 22 март 2019 г., в сила от 1 юли 2020 г.
Markova, G. (2011). Attachment Theory and Child Protective Practice. When a State Becomes a Parent: Orphanages in a Post-Totalitarian Culture. Book chapter in Berzoff, J, Falling through the Cracks: Psychoanalytic Theory and Practice with Vulnerable, Oppressed and Marginalized Populations. Columbia University Press.
Council of the European Union. (2021). Council Recommendation (EU) 2021/1004 of 14 June 2021 establishing a European Child Guarantee. Official Journal of the European Union, L 223, 22.6.2021.
UNICEF Europe and Central Asia. (2025). White paper on statutory family support in Europe and Central Asia. United Nations Children’s Fund. https://www.unicef.org/eca/reports/statutory-family-support-europe-and-central-asia