Влиянието на загубата и смъртта на близки хора върху способността за планиране бъдещето при младежи 14-18 години

Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, НБУ, изпълнява проект „Да изпълним (не)възможните мечти“ (FID: To fulfill the impossible dreams Project) финансиран от програма REC-AG REC Action Grant, Европейска комисия – Брюксел. В рамките на този проект съвместно с работещите в резидентни услуги (ЦНСТ) подпомагаме младежите, на които предстои да напуснат услугите, в това да изградят и започнат да изпълняват своите житейски планове.

За младежите, които са преживели загуби и смърт, тази задача е трудна. Разгледахме как загубата и смъртта влияят върху психичното здраве и изграждането на идентичност на младите хора, които живеят в държавна грижа, и предлагат подходи, които преодоляват влиянието на травмата и подпомагат мисленето за бъдещето, а с това – по-успешното им включване в общността.

Темата беше представена от

Д-р Калина Йорданова – клиничен психолог, психоаналитик,

която представи случаи от практиката си с деца, живеещи в резидентни услуги, за да постави въпроса за това, как резидентната грижа може (или не) да създава среда за работа с травмата на постъпилите в нея деца и младежи.

Валентина Димитрова – семеен терапевт,

която представи случаи на работа с травма от загуба и смърт с деца на различна възраст и описа, как симптомът може да служи на семейството да организира отношенията между неговите членове.

Радостина Антонова – клиничен психолог и Елица Станина – социален работник,

които представиха случай, отразяващ връзката между мечтите на младежите в ЦНСТ и преживяващото траур разширено семейство.

Предлагаме видео запис от основната част на срещата.

Присъстваха представители на Института по психология към МВР, специалисти по детска диагностика, семейно консултиране, служители в ЦНСТ, психолози, работещи с бежанци и мигранти, служители на ОЗД и студенти от НБУ.

Смъртта слага край на живота, но не на връзката.

В хода на дискусията беше обсъден факта, че децата не се травмират от самата смърт толкова, колкото от реакцията и отношението на възрастните към говоренето по темата с децата. Децата започват да говорят за смъртта много рано, още на 3-4 годишна възраст. Важно е децата да не бъдат изолирани от процеса и да им бъде дадена възможност да се справят с преживяното. До 7-8 годишна възраст децата не могат да възприемат безвъзвратната загуба. Назоваването на това което се случва е от ключово значение. При тинейджърите възприемането на смъртта е като при възрастните. Зараждат се философски и религиозни концепции.

За жалост възрастните обикновено се опитват да капсулират щастието на детето и по този начин изолират детето. Стремежът е детето винаги да е “щастливо”, а децата всъщност имат право да бъдат тъжни в някакви граници и това е част от тяхната емоционална палитра.

Много често родителите сами за себе си не са наясно с преработването на емоциите си така, че да имат мобилизацията да адресират правилно децата. Ключова е професионалната подкрепа, за да се даде възможност да се вербализира това което се случва, т.е. да бъде преведено на езика на думите това което се случва в тялото.