Социалистически режим в България отдавна няма, но старите нагласи все още витаят

Подобно на всички социалистически страни от бившия съветски блок, през втората половина на XX век, България разработи държавна система за детски грижи.

Тази система се основаваше на социалистическата идеология, която позволява на държавата да контролира семействата и да „моделира” бъдещите поколения според ценностите на колективизма. Задача на държавата беше да направи от децата добри, социалистически граждани. Най-драстичният начин, по който това се случваше, беше да бъдат отнемани децата от родителите им и да бъдат настанявани в институции. Преди социалистическия режим да дойде на власт през 1945 г., в цялата страна e имало само 30 институции. Когато режимът пада през 1989 г., 35 000 деца живеят в 285 институции. Само 2% от тези деца са сираци.

Режимът се ръководеше от доктрината за „държавния патернализъм“, при който държавата е доминиращата сила в живота на хората. Тази свръхзависимост от държавата прави хората да не искат да поемат инициатива при решаването на собствените си проблеми, което води до състояние на „научена безпомощност“ на индивидуално ниво. Този аспект често бива пренебрегван при деинституционализацията (ДеИ).

Не е достатъчно просто да затворим вратите

Като цяло съществуват три основни бариери пред деинституционализацията.

Първата бариера е, че на ДеИ често се гледа в твърде тесен план. Тя се разглежда като процес на елиминиране на големите институции, а не като културен феномен, поддържан от фактори, които трябва да бъдат адресирани системно. Тази гледна точка също така пренебрегва дългосрочните интервенции, които са особено необходими при работа с най-маргинализираните общности, чиито хронично нерешени проблеми водят до голяма зависимост от държавата.

Втората бариера е, че реформаторите на ДеИ често забравят, че ние затваряме институциите, защото лишават хората, които живеят там, от най-важното нещо: човешките отношения на доверие и привързаност.

Вместо да гарантира, че на всяко дете се предоставя възможност да създава взаимоотношения основани на привързаност, ДеИ често води до настаняване на деца първо при един приемен родител, след това при друг, и преместването им от един малък групов дом в друг, без да бъде направен опит да бъдат свързани децата с тяхното биологично семейство.

Последната бариера е просто това, че ДеИ често се прилага от хора, които не са обучени и подкрепени по правилния начин.

Деинституционализацията сама по себе си е предизвикателство, защото по своята същност тя е процес на промяна, свързана с множество загуби, както е и преобръщащаща живота и отношенията като цяло.

Този процес на реформа трябва да бъде ръководен от мотивирани хора, на които всички участници — и персонал, и деца, се доверяват. Това говори за феномен, наречен епистемично доверие: нашата склонност да приемаме знания само от хора, на които имаме доверие, в случая става въпрос за знанията, необходими за прилагане на положителна промяна.

Преодоляване на бариерите

В обобщение, успешните практики на ДеИ са тези, които се справят с трите бариери — отношението на научена безпомощност, липсата на привързаност и липсата на професионализация — и тези реформи трябва да бъдат прилагни от лидери, на които общностите се доверяват.

За щастие има много реални примери за успешна ДеИ. По-долу представям един от тях, който може да бъде примерен модел.

Изследване в хода на действието чрез участие (Participatory Action Research: PAR) е научен метод, който има за цел да изучи процеса на промяна с цел той да бъде подобрен. За разлика от други научни методи, които изучават резултатите, този вид проучване се променя в хода на развитие, което позволява на изследователите да правят подобрения по време на самия процес.

В идеалния сценарий, проучването започва с обучен екип, който включва всички различни заинтересовани страни като съвместни изследователи. Заедно те предоставят данни, които след това се анализират и използват за подобряване на тяхната практика. След това те събират данните, които дават оценка на подобрението, и ги анализират, за да го подобрят отново. По този начин процесът е кръгов и той включва както практически, така и обучителни елементи.

Екипът на Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, (НХЦ) използва изследване на действието чрез участие, за да проучи и подобри прилагането на продължаващата в България реформа на ДеИ. Започваме с подбор и обучение на екип от осем изследователи, които за период от 18 месеца изучават процеса на реформа в четири от 28-те региона на България. Всеки месец те отделят една седмица за организиране на дискусионни срещи, провеждане на фокус групи и интервюта със съответните заинтересовани страни. След това те анализират данните, връщат ги обратно и обсъждат изводите с участниците.

“Един интересен резултат от проучването е, че начинът, по който ЕС инвестира в ДеИ се превръща в една от бариерите пред нейния успех.”

Регионите са избрани в партньорство с представители на местното управление, което активно включваме в процеса. Всяка двойка изследователи организира редовни срещи с различни заинтересовани страни във всеки от регионите, информира ги и ги включва в процеса. Обикновено началният етап на изследването е доста дълъг, тъй като методологията е нова и лесно предизвиква безпокойство и съпротива при поканените заинтересовани страни: местната власт, специалистите по детска грижа, отделите за закрила на детето, семействата и разбира се децата.

Тези заинтересовани страни биват окуражавани да учат и да действат според наученото, вместо да разчитат на предварително зададения държавен план. Целта е да се насърчи усещането за човешка привързаност, вместо да се разчита на институционалните процедури (учене на доверие), а в случая с участващите държавни служители, да променят своите „професионални“ навици и да възприемат нови професионални ценности.

Промяна на навиците

По време на този първоначален етап участниците често възптиемат изследователите като експерти на ДеИ, чиято работа е да инспектират.

Но постепенно и с всяко следващо посещение двойките изследователи развиват доверие и култура на изследване и партньорство. Например, на петия месец във фазата на изследването, ромски лидер в общността, който изучава работата си с родители, каза: „Виж ти, забелязали ли сте, че сме спрели да ви питаме какво да правим?!

След постигане на този етап на доверие и партньорство с екипа на НХЦ, местните заинтересовани страни започват да си партнират помежду си. Например два екипа от специалисти по грижи за деца разбраха, че самите те поддържат стария институционален стил на работа с деца: когато се занимават със случаи на насилие, тяхната реакция е да настанят детето в резидентна услуга, като по този начин го отделят от бащата в семейството, вместо да адресират насилственото поведение на родителите.

“Малък брой деца, преместени от голяма институция в малък групов дом, казаха, че им липсва предишният дом — голямата институция — и, че виждат ДеИ като процес на загуба на стабилност и ясно бъдеще.”

Това прозрение ги подтикна да си сътрудничат със служба за психично здраве (на която не са имали доверие преди това), както и с полицията, за да помогнат на случаи като тези и да предотвратят отделянето на деца от родителите им. Изследователският процес завършва с големи публични събития, при които представители на централното правителство участват в подобен процес на размисъл върху резултатите, така че техният опит да бъде интегриран в окончателния анализ. Подобно на други изследователски процеси, този също завършва с доклад.

Един интересен резултат от проучването е, че начинът, по който ЕС инвестира в ДеИ се превръща в една от бариерите пред нейния успех. Много проекти за ДеИ са финансирани от ЕС и са предварително планирани и администрирани отгоре надолу, което възстановява институционалната култура на управление и контрол. Вместо да отговорят на променящите се потребности на развитие на децата, механизмите за финансиране насърчават зависимостта.

Друго предизвикателство е, че изследователите на PAR не успяха да включат достатъчно деца и родители в проучването. Това е най-големия проблем, тъй като те са бенефициентите на ДеИ и хората, които процесът на ДеИ би трябвало да овласти. Все пак малък брой деца, преместени от големи институции в малки групови домове, заявиха, че им липсва предишният дом —голямата институция — и виждат ДеИ като процес на загуба на стабилност и ясно бъдеще.

Автори на реформата

За професионалистите, работещи в детски социални грижи, PAR е важен процес. Продължаващият диалог с всички заинтересовани страни им помогна да видят себе си в променящия се характер на своята работа — от институционалния контрол — към човешките отношения, основани на доверие.

В таблицата по-долу могат да се видят характеристиките на PAR, които описват споменатите бариери. Както показва таблицата, PAR адресира всичките три бариери чрез овластяване на заинтересованите страни, създавайки основа за привързаност и предоставяйки възможност на професионалистите да разберат по-задълбочено най-добрите практики.

Изследванията в хода на действието трябва да бъдат част от всяка реформа на ДеИ, тъй като помага на участващите хора да станат автори, а не жертви на тези реформи. Характерът му на участие гарантира неговата приложимост във всеки контекст.

— Галина Маркова

Оригиналният текст можете да прочетете тук: https://apolitical.co/solution_article/3-barriers-and-a-method-for-ending-institutionalisation/